— Разбирам го. Баща ти е най-строгият следовник на исляма, а ти, неговото единствено дете, си отхвърлил Корана. Аз познавам Библията и Корана, ярката, даряваща живот светлина на християнството и пламтящия, прегарящ огън на учението на Мохамед, но познавам също човешкото сърце и разбирам, че баща ти те е отблъснал от себе си.

— Той не само ме отблъсна, а… прокле. Ти чу, че ме наричат Ес Сабби — Прокълнатия. — Турчинът беше силен мъж, с характерен вид и все пак сълзи напираха в очите му, когато продължи: — И нищо, нищо не може да го примири, освен моето връщане към лъжеучението на исляма. Това обаче за мен е невъзможно.

— Да, продължавай да вярваш! Небесният Отец стои безкрайно по-високо от физическия. Божията любов ще ти замести земната, която си изгубил.

— Аз я изгубих, но и спечелих. Любовта на бащата се превърна в омраза и проклятие, в замяна обаче аз си извоювах една друга любов и тази любов именно ме поведе към правата вяра. Може ли да ти кажа как стана?

— Бъди убеден, че изпитвам най-дълбоко съпричастие.

— Тогава знай, че и аз като баща си бях офицер. Името на баща ми и приятелството на Саид Калед паша бяха известни, така че бързо растях по чин. На двайсет и четири години вече бях кол агаси

— Да, такъв е. Той дори ме натовари да поговоря с баща ти за теб и ако е възможно да го склоня за одобряване.

— Саид Калед паша го е сторил? Наистина ли?

— Да. Той в действителност не се изрази ясно, тъй като не искаше да пъха пръста си в чужди рани, но сега знам какво е имал предвид, и ако ти позволиш, с удоволствие ще изпълня тази заръка.

— По-добре не го върши, ефенди! Опитът ще се провали и би могъл всичко да влоши. Е, да, ако не беше християнин! Като пратеник на валията моят баща ще те посрещне добре, макар да не пуска никакви външни хора при себе си. Но веднага щом узнае, че си християнин, ще насъска кучетата срещу теб.