— Пази се! — извика мис Елизабет Симънс и започна да мята старите списания и пожълтелите вестници на двора. — По-добре, отколкото да ги смъквам долу — задъхано си каза тя, докато изхвърляше поредния куп през прозореца.
Надолу полетяха стари шивашки манекени, скрепени с тел, последвани от празни клетки за птици и раздърпани енциклопедии. Финият прах се сгъстяваше и сърцето й така се разтуптя, че й се наложи да седне на един от сандъците — разсмя се неудържимо на собственото си безсилие.
— Боже Господи! И таз добра! Колко боклуци са се натрупали. Това пък какво е?
Вдигна някаква кутия с хартии, изрезки и брошури, изсипа ги върху капака на сандъка и ги разрови. Откри три спретнати снопчета календарни листа, закрепени с кламер.
— Глупостите на Джулиет — изсумтя тя. — Ама че дете! Календари и календари. Дай й да събира календари.
Вдигна един от листата. На него пишеше „Октомври 1887“. Целият беше изпъстрен с удивителни, някои дни бяха подчертани, и с разкривен детски почерк пишеше:
Това беше невероятен ден!
или
Чудно красив залез!
Обърна страницата. Пръстите й изведнъж бяха станали непохватни. Наведе се и напрегна очи, за да разчете на слабата светлина написаното:
Елизабет Симънс, десетгодишна, час по граматика, пет минус.
Въртеше избелелите страници в студените си ръце и ги гледаше втренчено. Четеше датите, годините, удивителните и червените кръгове около всеки необикновен ден. Веждите й бавно се качваха нагоре. Очите й станаха пусти. Мълчаливо се излегна върху капака на сандъка, загледана в есенното небе. Ръцете й паднаха отстрани и пожълтелите и избелели листа от календари останаха в скута й.
8 юли 1889, с червен кръг около датата. Какво се бе случило през онзи ден?
28 август 1892 — синя удивителна. Защо? Дни, месеци и години с удивителни и кръгове, отново и отново!