Затвори очи. Дишаше учестено. Долу Джулиет играеше на пожълтяващата поляна и пееше.

След известно време мис Елизабет Симънс стана и бавно отиде до прозореца. Дълго наблюдава играта на Джулиет сред обагрените в червено и жълто дървета. После извика:

— Джулиет!

— О, бабо Елизабет, колко смешно изглеждаш през този прозорец!

— Джулиет, искам да ми направиш една услуга.

— Каква?

— Мила, искам да изхвърлиш онзи гаден календарен лист.

— Защо? — примигна Джулиет.

— Защото не искам повече да ги пазиш, скъпа — каза старата жена. — След години това само ще те разстрои.

— Кога след години? И как? Боже мой! — извика Джулиет. — Трябва да пазя всяка седмица, всеки месец! Стават толкова много неща, които не искам да забравя никога.

Мис Елизабет гледаше надолу, а малкото кръгло личице се взираше нагоре през голите клони на ябълките. Накрая мис Елизабет въздъхна.

— Добре. — И метна кутията. Тя полетя в есенния въздух и тупна на земята. — Сигурно не мога да те спра да ги събираш, щом се налага да го правиш.

— О, благодаря бабо, благодаря! — Джулиет притисна ръка към джоба на ризата си, където се беше събрал целият септември. — Никога няма да забравя този ден. Винаги ще го помня, винаги!

Мис Елизабет гледаше надолу през олюляващите се на есенния вятър клони.

— Разбира се, детето ми — каза тя накрая. — Разбира се.