Човекът бе там.

Загорял от слънцето мъж със здрави крака и набито тяло.

Всеки ден той влизаше във водата да се изкъпе и да поплува. Но никога не се отдалечаваше. На брега с него имаше жена, една жена в черен бански костюм. Тя лежеше до него, говореха тихо и се смееха. Понякога си хващаха ръцете или слушаха малката звукова машина, която настройваха и от нея идваше музика.

Сиянието висеше спокойно във вълните. Беше краят на сезона. Септември. Нещата се затваряха.

Вече всеки момент той можеше да замине и никога да не се върне.

Днес той трябва да дойде във водата.

Те лежаха затоплени на пясъка. Радиото тихо свиреше и жената в черния бански костюм от време на време се размърдваше със затворени очи.

Мъжът бе облегнал глава на мускулестата си ръка и не помръдваше. Пиеше слънцето с лице, с отворена уста, с ноздри.

— Какво има? — обади се той.

— Лош сън — отвърна жената в черния бански.

— Сън посред бял ден?

— Ти никога ли не си сънувал следобед?

— Аз никога не сънувам. През целия си живот досега не съм сънувал.

Тя лежеше и гледаше пясъка.

— Боже, какъв ужасен сън беше!

— Какво сънува?

— Не мога да си спомня — отвърна тя и наистина не помнеше. Съжаляваше, че го е забравила. И сега, затворила очи, тя се опитваше да си спомни.

— Мен си сънувала — лениво каза той и се протегна.

— Не, не беше ти.

— Ами да — рече той и се усмихна. — Сигурно съм заминал се друга жена, това трябва да е било.

— Не беше.

— Така е било — настоя той. — Мен си сънувала и аз съм заминал с друга жена, а ти си ни открила и по някакъв начин в цялата суматоха мен са ме застреляли или нещо подобно.

Тя неволно премигна.

— Не говори така.

— Я да видим — продължи той. — С каква жена бях? Джентълмените предпочитат блондинки, нали?

— Моля те, не се шегувай — каза тя. — Не ми е добре.

Той отвори очи.

— Сънят ли те разстрои толкова?