Тя кимна.

— Винаги като сънувам денем нещо такова, то ме потиска по някакъв ужасен начин.

— Извинявай. — Той погали ръката й. — Да ти взема ли нещо?

— Не.

— Фунийка сладолед? Или сладоледена паста? Или една кока-кола?

— Много си внимателен, но не искам. Сега ще ми мине. Просто е от това, че последните четири дни не беше хубаво. Не е като в началото на лятото. Нещо се е случило.

— Но не между нас — каза той.

— О, не, разбира се, че не — бързо отвърна тя. — Но нямаш ли чувството, че понякога местата се променят? Дори такива неща като вълнолома са се променили, или въртележката, или всичко заедно. Дори кренвиршите тази седмица имат друг вкус.

— Как така?

— Имат вкус на старо. Трудно ми е да ти обясня, но нямам апетит и ми се иска да си отиваме в къщи.

— Утре е последният ни ден. Знаеш какво значение имаше за мен една седмица повече.

— Ще ми мине — рече тя. — Само това място да не изглеждаше толкова смешно и променено. Не зная защо, но изведнъж ми се прииска да скоча и да избягам.

— Заради съня ли? Заради мен и моята блондинка и дето после изведнъж съм се оказал мъртъв?

— Недей така — каза тя. — Не говори така за умиране. — Лежеше съвсем близо до него. — Само ако знаех какво е това.

— Успокой се, аз ще те пазя. — Той я погали.

— Не мен, себе си трябва да пазиш. — Дъхът й шепнеше в ухото му. — Имах чувството, че съм ти омръзнала и си отиваш.

— Как мога да си отида — аз те обичам.

— Колко съм глупава. — Тя насила се усмихна. — Боже, какво глупаво нещо съм аз.

Лежаха спокойно, слънцето и небето над тях бяха като клепач.

— Знаеш ли — замислено каза той след малко, — май и на мен ми се предаде част от чувството, за което говориш. Това място наистина се е променило. Има нещо различно.

— Радвам се, че и ти го усещаш.

Той лениво кимна, усмихна се леко и затвори очи, отпивайки слънце.

— И двамата откачаме. Луди сме и двамата. — Шепнеше. — И двамата.