— Ах, да! Борк, извинете за нахалството, но ще ви помоля да дойдете тук.

— За да може вашият звяр да произнесе своята присъда ли?

— Не е там работата.

— Да, права сте. — Борк направя крачка и изразът на лицето му се промени. — Извинете ме, забравих, че и суха пръчица може да стрелне… — Къде се намирате? Добре, ще бъда у вас след седем минути.

Стаята на Борк изчезна. Сел въздъхна. Ръката й погали вълка.

— Не ни вярват, вълчо… Та и аз самата не си вярвам.

— Обясни!

— Едва ли ще разбереш. Виж какво, в Космоса се срещат много необикновени форми на живот. Причудливи, странни… Затова всичко, което попада оттам на Земята, се подлага на най-строга проверка. Особено всичко живо. Не винаги живото е опасно. Най-често дори е безвредно. Но веднъж през контрола мина плесен. Отдавна беше, ти още не си бил роден. Стана нещо страшно, едва се справихме. Надявам се, че този път…

— Не исках да те плаша…

— Знам. Сега всичко ще се изясни. Може би греша. А, ето го и Борк… Влизайте!

Борк енергично стисна протегнатата ръка, кимна на вълка и веднага отвори епруветката.

— Е, какво ще кажеш? — Обърна се Сел към вълка.

— Мирише на живо.

— Как? Нали казваше, че…

— Тогава беше пясък, но сега не е.

Борк се намръщи. Той дълго и изпитателно гледа вълка, сякаш търсеше да го уличи в измама. После, без да каже нищо, взе чист лист, отсипа малко от пясъка и го постави в микроанализатора. Пламна едва забележимо облаче. Борк погледна скалата на уреда и се обърна към Сел.

— Виждате ли?

— Тези цифри нищо не говорят.

— Те говорят за химичния състав и строежа на обекта. И едното, и другото показва, че е минерал.

— Но вълкът…

— Чуйте. Вие сте зоопсихолог и прекрасно знаете, че единични видове живи организми няма и не могат да съществуват. А планетата, откъдето е донесен този пясък, е мъртва като ледник.

— Случва се и в ледника да спят същества на високоорганизираната жива материя.