— Така е, наистина. Но ако бяхте видели тази планета… Доколкото разбрах, вълкът отличава живото от неживото, така да се каже, по честотата на излъчване на миризмата, нали?

— Да.

— По пътя обмислих всичко. Освен по състава и структурата си, този минерал се отличава от земните и с присъщата му бърза смяна на честотите при излъчване на миризмата. Това е всичко. Разочаровани ли сте?

Сел се изчерви.

— Напротив, вие трябва да се гордеете — каза Борк, сякаш за да се оправдае. — Занесох минерала на Орцев в Университета. Но дори и той едва ли скоро щеше да забележи точно това негово свойство. Но вас като че ли ви безпокои нещо друго?

— Не, няма нищо — се усмихна насила момичето. — Отначало за вълка всичкият пясък бе мъртъв…

— Ясно. Но по думите на нашия сив аналитик смяната на времето влияе на миризмата, нали така? А точно сега наближава буря.

— Винаги ли сте толкова логичен?

— За съжаление. Боя се даже, че това е неизлечимо.

— Защо за съжаление? Вълчо, хайде да се извиним.

— И да забравим тази глупава случка? Ами ако аз се радвам, че тя ме срещна с вас.

— А пясъкът е наистина красив! — Сел се наведе над масата, сякаш без да чува думите на Борк. — Какви отблясъци… Те сякаш танцуват, дишат във всяка песъчинка. Знаете ли какво съживява камъка? Светлината.

— Точно така. На тъмно камъкът е мъртъв. Дървото — не, още по-малко — животното, но камъкът — да. В това отношение нашето виждане е сходно с виждането на нашите четириноги приятели. Интересно какво ли мисли той за мен сега?

— Не е безопасно да го питате за това.

— Защо?

— Повечето хора и до днес са сигурни, че животните гледат на тях като на божества. Аз ви уверявам, че нито едно животно не гледа така на нас.

— Не съм от това множество.

— А няма ли да пострада самолюбието ви, ако вълкът ви даде не съвсем ласкава характеристика? — попита тя, без да откъсва поглед от проблясващите песъчинки.