— Може би все пак са били две.

Сел се опитваше да придаде бодрост на гласа си, но той издаваше нейната умора. Устните на Борк трепнаха:

— Не — решително каза той. — Всички песъчинки са се утроили.

— И продължават ли да се делят?

— Вече не. Но дали ще е е задълго? Досега няма нито един случай с четвърто поколение. Търсете третата, сега, докато са замрели.

— Търсим я. Вълкът не можеше да си намери място в кабината. Съгласно разпореждането градът всмукваше въздух само през външните надземни шлюзове, насочваше го към центъра, за да го изхвърли после вертикално нагоре. Това нарушаваше нормалната циркулация, в града сновяха вихри, затова всички миризми се събираха и въртяха около прелитащите реалети. На моменти му се струваше, че я е уловил. Но всеки път надеждата угасваше, преди още да се е разгоряла. Може би търсената песъчинка е била отнесена в дълбините на колектора, а може би още преди да завали, вятърът я бе запратил далеч от града, какво ли не можеше да се случи с нея. Ноздрите на вълка се раздуваха като мех, никога досега не бе напрягал така способностите си. От време на време му се струваше, че е уловил следата.

„Наляво, нагоре, надолу, надясно! — Сел изпълняваше като автомат. Навярно за първи път в историята човек се подчиняваше така безпрекословно на вълк. — Не, не е същата миризма. И все пак е съвсем необикновена. Не е на стомана, нито на дърво…“

— Наляво.

Сел послушно зави.

— Нагоре! Спусни се! По-близо!

— По-близо не може. Ще се врежем в зданието.

— Трябва.

— Сигурен ли си?

— Странна миризма.

— Ако песъчинката се е намокрила, миризмата й може да се е променила неузнаваемо, не като на земните материали. Това ли искаш да кажеш?

— Може би.

— Накъде да карам?

— Натам!

Тесен корниз опасваше зданието. „Онова“ се намираше нейде по средата на корниза. По стъклената стена не можеха да се изкачат. Оставаше да кацнат с реалета на балкона и оттам…