— Какво има, вълчо…

Рязката болка в гърдите пречеше на Сел да говори. Вместо отговор вълкът сложи лапа върху обувката на жената.

— Вие… вие… — жената се задъхваше от негодувание и страх.

— Извинете, вдигнете си, моля, крака…

Тъй като жената бе загубила и ума, и дума, Сел сама вдигна крака й. В шева на подметката й тя видя две познати песъчинки. Наоколо се бяха насъбрали възмутени хора.

— Извинете! — подхвърли Сел на жената и другите, като вадеше джобния си видеофон. — Борк, намерихме ги, намерихме! — завика тя, щом светна екранът.

— Колко? — припряно последва въпрос.

— Две.

— Сел, може би са три.

— По-тихо, моля ви! — Жената крещеше нещо и пречеше на Сел да слуша. — Аз не на теб… Толкова ли е сериозно?

— По-сериозно едва ли би могло да бъде. Размножавайки се, те поглъщат топлината. Могат да замразят планетата. Никога не бих повярвал, че е възможно подобно нещо. Но фактите… Ние сме самонадеяни глупаци, осмеляваме се да съдим, без да подозираме колко малко знаем… Търсете, Сел, търсете! Сега ще обявим на всички… Викат ме, извинявайте!

Сел не забеляза как се възцари мълчание. Хората, които бяха чули разговора, побързаха да направят път на момичето.

— Почваме всичко отначало, вълчо! — тихо каза Сел.

Когато се изкачиха горе, бурята вече бе започнала. Светкавиците се пречупваха в прозрачните плоскости на стените, отблясъците им пълзяха по куполите и арките; тътнеха гръмотевици. Водните талази ту блясваха като сребро, ту изчезваха в тъмнината. Светлинната струя, обляла Космическата кула, сякаш кънтеше.

Дрехите на Сел се намокриха, щом излязоха на откритата площадка. Вълкът дълго се въртя наоколо, но нищо не подуши. Седнаха в реалета. Времето минаваше, ръцете на Сел изтръпваха, стискащи кормилото. Навремени тя се свързваше с Борк. Отговорите не бяха успокоителни. Никъде нищо.