— На какво?

Говореше транслаторът и ако не беше клокочещото ръмжене в гърлото, съпровождащо думите, можеше да се помисли, че животното наистина владее човешката реч.

— Какъв си несъобразителен! — Момиченцето тупна с крак. — Ще играем приказката за Червената шапчица — за едно момиченце, което отива на гости при баба си, а бабата…

Сега от транслатора се чуваше бучене, защото той превеждаше думите на детето в достъпни за вълка звукосъчетания.

— … И когато момиченцето запитало защо баба й има такива големи зъби, вълкът, който се бил престорил на баба й, отговорил: „За да те изям!“

— И изял ли я е?

— Не-е… Появили се ловците и…

Вълкът за първи път чуваше тази приказка. Трудно му беше да разбере смисъла й, но тя пробуди в него едно забравено, неприязнено чувство; макар и тлеещо, то все още се предаваше от поколение на поколение вълци като наследствена памет за минал кошмар, който някога преследвал вълчите стада в образа на човек с гърмяща пушка. И вълкът решително тръсна глава:

— Не искам. Нека просто да си поиграем.

Момиченцето се навъси, но след секунда вече беше на гърба на вълка, той я понесе, после леко я хвърли и когато, заливайки се в смях, тя вкопчи пръсти в опашката му, той се обърна и се озъби страшно. Играха дълго до самозабрава, бориха се, търкаляха се, защото и двамата умееха да се наслаждават на играта.

Някакъв старец, който се разхождаше наблизо, забави крачка и ги загледа.

— Седемдесет години — поклати той глава. — В дните на моята младост, да, моята младост, кой би помисли, кой би могъл да помисли…

Спътникът му — един младеж, не отговори нищо. Това, че в центъра на града вълк си играе с дете и че този вълк може свободно да общува с хората беше съвсем обикновено и неинтересно. За него идеята, която толкова бе поразила съвременниците на стареца, бе така банална, както се знае, че две и две е равно на четири.