Доказаното и познатото е винаги банално.
Вълкът се раздели с момиченцето ободрен. Стръмният склон бързо го изведе на върха на хълма. Космическата кула се виждаше оттук като на длан. Една малка ракета стремително се издигна на повече от километър, увличайки след себе си клокочещ огнен стълб. Около Кулата като ято мушици се виеха реалети. Вълкът за миг вдигна глава. Лъчите на залязващото слънце се сипеха в пурпурен огнен дъжд, но това не му направи особено впечатление. Всяко грамадно, далечно и неподвижно нещо, независимо дали това бяха здания, или планини нямаше съществено значение за него, защото с нищо не го заплашваше и не предвещаваше никакви промени; има ли го, или го няма, това нищо не изменяше. Докато сивата завеса на изток и перестото ветрило от облачета в зенита го интересуваха много повече, защото предвещаваха скорошен обрат във времето. Вълкът бе свикнал с безопасността на града и стихията не го плашеше, но въпреки това настроението му се промени. Даже и на хората е позната тази атавистична тревога, това неподвластно безпокойство, което овладява всекиго пред буря. Сетивата на вълка се изостриха. Тишината на вечерта можеше да измами човек, но вълкът долавяше невидимите сигнали и беше уверен, че веднага след залез времето ще се развали.
Ускори крачка. Още нямаше вятър, но потокът от миризми се усилваше. Дърветата, цветята, тревата миришеха по-иначе, отколкото преди час. Даже стоманата, титанът, електролитът — всички ония безброй материали, създадени от човека, се държаха по-иначе. Тези промени бяха познати на вълка и съзнанието му не участвуваше в анализирането им. Едно неочаквано отклонение от познатите миризми го накара да забави крачка.