Миришеше на нещо непривично. Миризмата беше извънредно слаба, но вълкът не беше срещал подобно нещо досега. Съвършено непонятен мирис, който нямаше отношение нито към града, нито към природата. Той наведе муцуна и без да се поколебае, тръгна към пейката, на която седеше мъж към четиридесетте, мургав, с остри черти на лицето. Човекът съзерцаваше разстилащия се пред него град, сякаш се готвеше да го гребне в шепи.

— Какво ме гледаш, приятелю? — Вниманието на човека така неочаквано се прехвърли върху него, че вълкът се обърка. — Чудно ли ти се струва? Наистина отвикнал съм от тази гледка — ръката посочи хоризонта. — Красиво, нали?

— Красиво — вълкът се съгласи не само от учтивост. Хората смятаха града за прекрасен и той беше на същото мнение, макар че представата му за красота не съвпадаше с човешката, понеже той не я отделяше от целесъобразността. Сел отлично схващаше тези отенъци, но мъжът възприе всичко буквално. Външно той остана неподвижен, но в едно неуловимо за човешкото око съкращаване на мускулите, вълкът забеляза признак на удивление, което мигом бе овладяно.

— Но стига, всичко това е лирика — каза човекът. — Ти сигурно искаш нещо да ми кажеш. Говори.

Сега пък вълкът бе удивен — непознатият проявяваше рядка проницателност. Прямият въпрос изискваше и прям отговор.

— У вас има нещо скрито.

— Какво, какво?

Вълкът би се усмихнал, ако можеше. Подсъзнанието на човека изпревари ума. Докато умът му се луташе в догадки за смисъла на въпроса, пръстите трепнаха толкова красноречиво, че вълкът без усилие възсъздаде цялостното движение.

— То е във вътрешния джоб на сакото ви.

— Това ли? Това ли имаш пред вид?

Човекът извади прозрачна тръбичка, пълна със ситен пясък.

— Да.

— Виж ти! Може би дори знаеш и какво е това?

— И да, и не. Пясък, но непонятен.