Но човешката школа на мислене му бе наложила някои от своите принципи. И вълкът знаеше, че ще се върне към прекъснатите размишления.

А сега трябваше да подири Сел. Затича на изток от Космическата кула. Инстинктът го водеше като пеленгатор. Светлините навсякъде бяха запалени; зданията блестяха като скъпоценни камъни; градът сияеше, усмихваше се на спускащата се зад него тъма. Нейде оттук наскоро бе минала Сел и той трябваше само да върви по неуловимата следа. След половин час лутане най-сетне следата го отведе до търсената врата.

Сел и вълкът често се разделяха, защото той не можеше да живее дълго в града, далеч от глутницата, но от това приятелството им не отслабваше. Сел беше зоопсихолог, но вълкът за нея не беше само обект за изучаване. Не беше и домашно животно като кучето, чиято привързаност можеш да извоюваш с мимолетна ласка. Сел виждаше в него личност, толкова дълбока, колкото нея самата, другар, когото обичаш, без да си задаваш въпроса „защо“ и „за какво“. Затова срещата беше буйна и нежна, както винаги.

Щом се навечеряха, Сел каза:

— Да поприказваме за нещо интересно.

Това бяха любимите им вечерни часове, когато работата е свършена, в стаята е тихо като на необитаем остров и няма чужди очи, освен очите на човека и животното. Сел се настани на дивана, вълкът се разположи до нея. Тя намали светлината на лампата и меко зарови пръсти в гъстата козина на вълка. Отвън не проникваше нито звук. Нямаше закъде да бързат. Обикновено в такива минути той й разказваше какво го е удивило или озадачило, после Сел разправяше за своята работа, след това те просто бъбреха и това навлизане в чуждото съзнание най-много привличаше Сел.