Така беше и този път. Вълкът говореше разпокъсано, прехвърляше се от спомен на спомен. Сел, увивайки на пръста си кичур козина, повече мълчеше. В черните, продълговати зеници на животното трептеше отблясъкът от лампата. За миг се откриваше влажно просветващ ред зъби, а дъхът на вълка докосваше лицето на Сел. В такива минути понякога я обхващаше чувство за нереалност, особено когато в зениците му мъгливо се отразяваше самата тя. Тогава й се струваше, че ако се наведе и надникне в зеницата като в кладенец, на дъното ще види себе си такава, каквато я вижда вълкът.

— Може ли мъртвото да стане живо?

— Какво? — сепна се Сел.

— Днес в града подуших нещо непознато. Мъртво. Беше в джоба на един човек. Аз го попитах какво е. Той ми показа пясък и каза: „Пясък“. И си тръгна. Песъчинка падна и стана жива.

— Пясъкът е винаги мъртъв.

— Знам. Затова ми е странно.

— Откъде ти хрумна, че песъчинката с оживяла? Почна да мърда ли?

— Не. Миришеше силно.

— Че какво от това?

— Мъртвото бавно променя миризмата си. Растението по-бързо. Животното — още по-бързо, когато е развълнувано.

— Наистина ли?

— Да.

— И по скоростта в промяната на миризмата ти можеш да различиш камъка от дървото, желязото от пеперудата?

— Да.

— Никога не си ми говорил за това.

— Не си ме питала.

— Това е много, много интересно! Разправяй по-нататък.

— Защо песъчинката стана жива?

— Но тя не може да оживее.

— Оживя.

Сел се надигна. Стори й се, че в очите на вълка се мерна укор: защо така бавно схващаш?

— Разкажи ми всичко поред — каза Сел. — Нали и на теб не винаги ти е ясно това, което на мен ми е ясно, така и очевидното за теб не винаги е понятно за мен. И тъй, ти тичаше из града. И подуши миризмата на пясъка, който беше в джоба на човека. Откога почна да обръщаш внимание на обикновения пясък?

— Миризмата беше непозната. Човекът обясни, че пясъкът е от Космоса.