— Ако все още не си убеден — заявих аз, — сега ще ти дам убедително доказателство. Виждаш ли старата куха върба зад ясена?

— Да, виждам я. Защо да я гледам?

— Ще се целя по нея.

— Но, ефенди, тя е на повече от сто крачки от нас. Наистина ли ще хвърляш по нея?

— Не само това, а дори ще улуча единствения клон, който тя има, и то така, че брадвата ще го отсече на не повече от една педя от стеблото.

— Това би било чудо.

— След досегашните шест хвърляния ръката ми вече така свикна с оръжието, че едва ли ще сбъркам. Едва сега ще мога да придам на чакана двойно въртеливо движение и ще видиш, че като се приближи до земята, после изведнъж, като с тласък, ще получи три пъти по-голяма скорост. Внимавай!

Хвърлих чакана по описания начин. Брадвата започна да пада към земята с въртеливо движение, бавно се вдигна нагоре и после изведнъж полетя с по-голяма скорост към върбата. В следващия миг споменатият клон лежеше на земята.

— Иди и виж! — засмях се аз. — Отсечен е на една педя от стеблото, и то като с нож, защото е улучен от острието на брадвата.

Исрад направи такава слисана физиономия, че високо се разсмях.

— Не казах ли вече? — извика Халеф. — Това, което моят сихди пожелае, може да го направи. Оско, дай му парите! Това са пиастри на триумфа и той трябва да ги прибере.

Но аз взех само моя залог, а Исрад получи парите си обратно. Той не можеше да се успокои и дори след като отдавна пак бяхме тръгнали на път, продължаваше по различен начин да изразява учудването си. Приятно ми беше да се убедя, че мога да се осланям на сръчността си. След това кратко спиране ездата ни не бе прекъсвана повече. Настъпи нощта и Исрад каза, че след около един час ще стигнем до Треска конак. Отново минавахме през гора, която за щастие не беше гъста, а после започнахме да се спускаме по хълма надолу. Озовахме се в едно пасище, а накрая чухме и лая на кучетата.