— Това са самсунлар

Отклонихме се наляво, докато стигнахме до реката, и яздихме по брега до къщата на овчаря. Беше дълга ниска постройка на един етаж. Някои от капаците на прозорците бяха отворени и оттам се виждаше светлина. Кучетата се нахвърлиха върху нас със сърдит лай, но веднага се успокоиха, щом разпознаха гласа на Исрад. Един мъж показа глава през прозореца и попита:

— Кой е?

— Добър познат.

— Това е Исрад! Жено, Исрад е дошъл!

Главата изчезна, а веднага след това се отвори вратата и старците забързаха към нас, за да посрещнат Исрад. По-големият син също дойде да го прегърне. После овчарят каза:

— Водиш със себе си хора. При нас ли ще останат?

— Да, но не говори толкова високо! Конакчията Джемал не бива да забележи, че тези мъже са тук. Погрижи се преди всичко конете ни да се приберат в обора.

Тук имаше само един нисък овчарник, в тавана на който си ударих главата. Моят жребец не искаше да влезе вътре. Миризмата на овце му беше противна и само с ласки и уговорки успях да го накарам да стане послушен. После се отправихме към стаята или по-скоро към това, което тук се наричаше стая, защото единственото голямо помещение, от което се състоеше къщата, беше преградено на различни отделения от вече често споменаваните плетени върбови стени. Всяко от тях можеше да бъде разширявано и стеснявано посредством преместването на тези прегради. Вкъщи бяха само бащата Джордже, майката Шенка и по-големият син Нико. Ратаите бяха при стадата овце, а слугини нямаше.

Исрад назова имената ни и най-напред разказа, че сме спасили сестра му Сора. Последицата от това беше радушен прием. Нико отиде в обора, за да нахрани и напои конете ни, а родителите му донесоха всичко, което можеше да се намери в къщата, за да ни нагостят. В началото разговорът ни се въртеше около това, което най-много ги вълнуваше, спасяването на снаха им. После стана дума за целта на нашето пътуване и научих, че търсените от нас хора са пристигнали в конака. Разказах им в общи линии защо преследваме тези мъже, като с това предизвиках учудването им.