Той го направи. Като излезе при нас, разбрах, че този дребен, слабоват, гледащ изплашено човек, не би могъл да вдъхне респект у хора като двамата аладжи. Вероятно не ни вярваше напълно, защото продължаваше да държи пушката в ръката си. Той извика по посока на къщата:

— Майко, ела ги виж!

Една прегърбена от възрастта жена се приближи, подпирайки се на бастун, и ни огледа. На пояса й висеше молитвена броеница. Затова казах:

— Хазрети Иса Крист илахи вар, анаднъм! (Слава на Исуса Христа, майчице!) Бизи капундан ковиорму сън? (Ще ни прогониш ли от вратата си?)

По сбръчканото й лице премина любезна усмивка и тя отговори:

— Ефенди, ти си християнин? Но понякога те са най-лошите! Твоето лице обаче е добро. Нищо лошо ли няма да ни сторите?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава сте добре дошли. Слезте от конете и елате при нас!

— Позволи ни да останем на седлата, защото бързо трябва да продължим пътя си. Преди това обаче бих искал да разбера какво са искали от вас тези шестима ездачи.

— Отначало бяха само петима. Шестият пристигна по-късно. Слязоха от седлата и заведоха конете си без наше разрешение в йонджа тарласъ на ливадата с детелина, въпреки че имаше достатъчно трева. Конете изпотъпкаха хубавата ни ливада. Поискахме да ни обезщетят за нанесените вреди, понеже сме бедни. Но още на първата дума те вдигнаха камшиците и трябваше да замълчим.

— Защо всъщност се отбиха точно при вас? Наложило се е да заобиколят, за да дойдат до къщата ви.

— Единият от тях не се чувстваше добре. Ръката му беше ранена и много го болеше. Махнаха му превръзката и му охладиха раната с вода. Това продължи няколко часа и докато единият от тях се занимаваше с болния, останалите вземаха от къщата всичко, което им харесаше. Изядоха ни месото и другите хранителни запаси. Сина ми и снахата затвориха на тавана и махнаха стълбата, за да не могат двамата да слязат долу.