— А ти къде беше? — попитах аз старицата.

— Аз ли? — отговори тя, като лукаво ми намигна. — Престорих се на глуха. За стара жена лесно би могло да се повярва. Така можех да остана в стаята и да слушам, какво си говорят.

— За какво си приказваха?

— За някой си Кара Бен Немзи, който трябвало да умре заедно със спътниците си.

— Аз съм този човек. Какво друго?

— Говориха за Джемал, конакчията при Треска, където щели да отседнат тази вечер, и за някакъв въглищар, чието име забравих.

— Не се ли казва Шарка?

— Да, да, утре ще бъдат при него. Говориха и за някакъв Жълтолик, с когото щели в Кара… кара… — не мога да си спомня как беше името…

— Каранирван ли?

— Да, с когото щели да се срещнат в Каранирван хан.

— А знаете ли къде се намира той?

— Не, и те нищо не споменаха. Но говореха за някакъв побратим, който щял да се срещне там с единия от вас. Назоваха и името, но за съжаление не мога да си го спомня.

— Да не би да е Хамд ал Амасат?

— Да, така се казваше. Но, ефенди, ти знаеш повече от мен!

— Вече знам много неща и с въпросите си само искам да се убедя, че не греша.

— Говореха, че в този Каранирван хан е затворен един търговец, от когото искали да получат пари. Но му се надсмиваха, защото дори и когато платял тези пари, пак нямало да го освободят. Смятат да го изнудват, докато му отнемат всичко, а после щели да го убият.

— Ах! Предполагах, че има нещо такова. Как се е озовал този търговец в Каранирван хан?

— Хамд ал Амасат, чието име ти спомена, го е подмамил.

— Не казаха ли как се казва търговецът?

— Беше чуждо име, затова не можах да го запомня, освен това и много ме беше страх.

— Не беше ли Галингре?

— Да, да, така се казваше, съвсем точно си спомням.

— Издадоха ли нещо друго за плановете си негодниците?

— Не, защото дойде шестият ездач.