— Познавам един човек, който може да се справи — отвърнах аз.

— Не вярвам. Кой би могъл да бъде?

— Аз самият.

— О! — засмя се Исрад, като ме погледна изкосо. — Шегуваш се, нали?

— Не, говоря съвсем сериозно. Човекът беше решил да ме убие.

— Не разбирам. Сигурно не е умеел да си служи с чакана. Иди в планините и там ще видиш истински майстори на това страшно оръжие. Накарай някой скипетар или миридит да ти покаже как се хвърля брадвата и ще се учудиш.

— Човекът, с когото си имах работа, беше скипетар, дори миридит.

Той поклати недоверчиво глава и продължи:

— Щом си успял да отклониш чакана му, той е бил обезоръжен и ти си го победил, нали?

— Да. Наистина беше в мои ръце, но аз му подарих живота. Затова той ми даде брадвата си, която виждаш затъкната в пояса ми.

— Тайно се възхищавах от този чакан. Много е хубав и мислех, че си го купил някъде, за да изглеждаш съвсем войнствен. Но все пак в твоите ръце той е безполезен, защото не умееш да го хвърляш. Или вече си се упражнявал в това изкуство?

— Да, но не с чакан, а с друг вид брадви.

— И къде беше това?

— Далеч оттук, в Америка, където има диви народи, чието любимо оръжие е брадвата. При тях придобих тази сръчност. Там бойната брадва се нарича томахавка.

— Но един дивак изобщо не може да се сравнява с който и да е миридит!

— Тъкмо обратното. Не вярвам, че един скипетар може да хвърля така сръчно чакан, както индианецът томахавката си. Чаканът се хвърля по права линия, а томахавката в дъга.

— Нима някой наистина е в състояние да направи подобно нещо?

— Всеки червенокож воин го умее, аз също. Бузите му се изчервиха, а очите му заблестяха. Той спря коня си, като застана напречно пред моя, така че принуди и мен да спра, и каза:

— Прощавай, ефенди, че съм толкова припрян. Какво съм аз в сравнение с теб! Но въпреки това ми е трудно да повярвам на думите ти. Ще ти призная, че и аз хвърлям чакан и съм готов да се меря с всеки. Затова знам колко години упражнение са необходими, докато човек стане майстор на такова оръжие. За съжаление не нося моята брадва.