— Наистина досега не съм хвърлял чакан — гласеше моят отговор, — но мисля, че дори първия и втория път да не улуча целта, то при третото хвърляне ще успея.

— О, ефенди, не се заблуждавай!

— Не се заблуждавам и ще хвърля брадвата по-изкусно от теб.

— Така ли?

— Като го мятам, оръжието лети известно време към земята, после се издига, описва дъга и улучва точно там, където искам.

— Това е невъзможно!

— Наистина става така.

— Ефенди, хващам се за думите ти. Ако имах повече пари в себе си, щях да се обзаложа с теб.

Исрад слезе от коня си. Беше обхванат от такава възбуда, че истински се забавлявах.

— Клетият човек! — каза Халеф, правейки надменен жест.

— Кого имаш предвид? — попита Исрад.

— Теб, разбира се.

— Да не би да мислиш, че ефендито ще спечели облога?

— Със сигурност.

— Виждал ли си го някога да мята чакан?

— Не, но той може да направи всичко, което поиска. Сихди, съветвам те да се обзаложиш с този млад човек. Той ще ти плати и ще трябва да те помоли за извинение.

Истинска нелепост беше да приемам предложението на Исрад. Ако се забавехме тук заради тази детинщина, само щяхме да си изгубим времето. Но всъщност ставаше дума само за няколко минути, пък и аз самият бях любопитен да видя дали ще успея да се справя с чакана така, както умеех да правя това с томахавката. Един такъв опит нямаше да е излишен, защото всеки момент можеше да се яви повод наистина да се наложи да посегна към брадвата. Затова беше добре да знам дали ще мога да се справя с нея. Попитах Исрад: