— Два месеца — каза Томас Уулф.

— Два месеца.

— А ракетата за Марс излита след един час?

— Да.

— Трябват ми хартия и моливи.

— Ето ти.

— Е, да тръгвам. Довиждане, мистър Фийлд.

— На добър час, Том.

Шест часът. Слънцето залязва. Небето поаленява като вино. В просторната къща цари тишина. Горещо е, но стареца го тресе. Най-после се появява професор Боултън.

— Е, какво, Боултън? Как се чувстваше той, как се държа на космодрума? Разказвайте де!

Професорът се усмихна.

— Той е просто чудовище — такъв великан, че нито един скафандър не му ставаше, трябваше спешно да се прави нов. Жалко, че не бяхте да го видите: всичко обиколи, всичко опипа, душеше като огромен пес, говореше, без да млъкне, очите му ококорени, ненаситни и от всичко изпада във възторг — съвсем като хлапак!

— Дай боже! Дай боже! А вие наистина ли ще го удържите тук два месеца, Боултън?

Боултън се намръщи.

— Знаете, че той не принадлежи на нашето време. Ако енергията тук отслабне дори за миг, Уулф веднага ще бъде притеглен обратно в миналото като онези топки на ластик. Повярвайте ми, ще направим всичко възможно, за да успеем да го удържим.

— Това е много важно, разберете! Не бива да се връща, без да си е довършил книгата! Вие трябва…

— Погледнете! — прекъсна го Боултън. В небето излетя сребърна ракета.

— Това той ли е? — попита старецът.

— Да — отвърна професорът. — Томас Уулф лети към Марс.

— Браво, Том! — закрещя старецът, разтърсвайки юмруци над главата си. — Покажи им на какво си способен!

Ракетата потъна във висините, те я изпратиха с поглед.

Към полунощ запристигаха първите страници.