Хенри Уилям Фийлд седеше в библиотеката си. На масата пред него бръмчеше апаратът. Апаратът повтаряше думите, написани далеч отвъд обратната страна на Луната. Изписваше ги с черен молив, точно възпроизвеждайки припрените криволици на Том Уулф, надраскани на един милион мили оттук. Насила изчаквайки на масата да се събере купчина хартия, старецът я взе и се залови да чете, а Боултън и слугите стояха и слушаха. Той четеше за Пространството и за Времето, за полета, за големия човек на големия път, за дългата полунощ и за космическия студ, и как прегладнелият човек лакомо поглъща всичко това и все иска още и още. Той четеше и всяка дума бе изпълнена с горене, гръм и тайни.

Космосът е като есен, пишеше Томас Уулф. И говореше за пустинния мрак, за самотата, за това колко е малък загубеният в космоса Човек. Говореше за вечната, непреходна есен. И после за междупланетния кораб, как мирише металът и какъв е на пипане, и за чувството за възвишена съдба, за неистовия възторг, с който се откъсваш най-сетне от Земята, оставяш зад себе си всички земни задачи и страдания и се устремяваш към задача много по-трудна и към много по-горчиво страдание. Да, това бяха прекрасни страници и те разказваха за това, което непременно трябваше да бъде казано за Вселената, и за човека, и за неговите мънички ракети, загубени в космоса.

Старецът чете, докато пресипна, след, него зачете Боултън, после останалите — до дълбока нощ, когато апаратът престана да пише и всички разбраха, че Том вече си е легнал там, в ракетата, летяща към Марс… Той сигурно не заспива още, не, още дълго няма да заспи, а ще лежи безсънен като хлапак в нощта преди откриването на цирка: все не може да повярва, че вече е издигнат огромният, черен, целият в скъпоценни камъни купол и представлението започва, и десет милиарда проблясващи акробати се олюляват на силно опнатите телени въжета, по невидимите трапци на Пространството.

— Това е! — въздъхна старецът, внимателно слагайки настрани последните страници от първата глава. — Какво ще кажете, Боултън?