Всички се разотидоха, а Фийлд остана със своите книги, прелистваше овехтелите страници, кимаше и си мърмореше:

— Да, да, разбира се! Именно Том ни трябва. Той е най-подходящият човек за това дело.

Бавно се нижеше месецът. Дните упорито не искаха да се разделят с календара, безкрайно се протакаха седмиците и на Хенри Уилям Фийлд непрекъснато му идеше да завие от отчаяние.

Веднъж, в края на месеца, той се събуди посред нощ. Бе иззвънял телефонът. Фийлд протегна ръка в тъмното.

— Слушам.

— На телефона е професор Боултън.

— Какво има?

— След един час заминавам.

— Как така заминавате! Къде? Да не би да захвърляте работата? Това е невъзможно.

— Извинете, мистър Фийлд, но заминавам значи заминавам.

— Наистина ли потегляте?

— След един час.

— В хиляда деветстотин тридесет и осма година? Петнадесети септември, нали?

— Да.

— Точно ли сте си записали датата? Да не пристигнете, когато той вече ще е умрял? Гледайте да не закъснеете! Постарайте се да попаднете там навреме, да речем един час преди смъртта му.

— Ясно.

— Толкова съм развълнуван, едва държа слушалката в ръка. На добър час, Боултън! И да го докарате тук жив и невредим.

— Благодаря, сър. Довиждане.

В слушалката щракна.

Хенри Уилям Фийлд лежеше безсънен, нощта отмерваше минутите. Мислеше за Томас Уулф като за отдавна загубен брат, когото трябва да вдигнат невредим изпод студената надгробна плоча, да му върнат плътта и кръвта, горенето и словото. И всеки път той потръпваше при мисълта за Боултън, когото вятърът на Времето отнасяше назад, към други календари, към други лица.

„Том — мислеше той полузадрямал, с умиление, като старец, който зове любимия си, отдавна загубен син. — Къде си сега, Том? Ела при нас, ние ще ти помогнем, ти непременно трябва да дойдеш, толкова си ни нужен! На мен това не ми е по силите, Том, на никого от нас, днешните, не му е по силите.