И понеже аз самият не мога да постигна това, то поне на теб да ти помогна. При нас ти ще можеш да си играеш с ракетите като на шега, Том; ти ще имаш и звездите — шепа цветни стъкълца. Можеш да си избереш каквото ти е по душа — всичко имаме. Ще ти допаднат нашето горене и пътешествията ни — те са създадени за тебе. Ние, днешните, сме жалки драскачи, Том, всичките съм ги изчел и никой не струва колкото тебе. Толкова техни творения съм изследвал, Том, и никъде дори за миг не можах да усетя Пространството — за това си ни нужен само ти! Дай на стария човек това, към което се е стремял през целия си живот, защото, бог ми е свидетел, винаги съм се надявал, че или аз самият, или някой друг ще напише най-после истински великата книга за звездите, но напразно съм се надявал. Какъвто и да си днес, тази нощ, Том Уулф, покажи на какво си способен. Ти се канеше да създадеш тази книга. Както казват критиците, тази прекрасна книга вече ти се е била оформила в главата, но точно тогава прекъсва животът ти. И ето, сега ти се удава случай, Том, нали няма да го изпуснеш? Нали ще ни послушаш и ще дойдеш при нас, ще пристигнеш тази нощ и когато се събудя сутринта, ти ще бъдеш вече тук. Нали, Том?“

Клепачите на Фийлд се отпуснаха, млъкна езикът, трескаво повтарящ все същата настойчива молба; устните заспаха.

Удари четири часът.

Той се събуди в ясната свежа утрин и усети в гърдите си нарастващия прилив вълнение. Страхуваше се да премигне, да не би внезапно онова, което го чакаше някъде из къщата, да побегне, да затръшне вратата и да изчезне завинаги. Притисна ръце към хлътналата старческа гръд.

В далечината… стъпки.

Една след друга се отваряха и затваряха врати. В спалнята влязоха двама души.

Фийлд чу дишането им. После различи походката им. Единият със ситни, акуратни стъпчици, също като паяк — това е Боултън. Вървежът на втория говореше за едър, огромен, тромав човек.