Бяха говорили от утринната закуска до пладне и от пладне до вечерния чай, минаваха от една стая в друга (а те бяха десетки) и от един довод към друг (а те бяха стотици); и двамата ги обземаше ту огън, ту студ, и отново огън.

— Вижте до какво се свежда всичко, мистър Фийлд — каза накрая Томас Уулф. — Аз не мога да остана тук. Трябва да се върна. Това не е моето време. Нямахте право да се намесвате…

— Но…

— Бях в разгара на работата си, а и не бях започнал още най-хубавата си книга — и изведнъж се появявате вие, сграбчвате ме и ме пренасяте е три века напред. Повикайте професор Боултън, мистър Фийлд. Нека ме сложи отново в машината си, каквато и да е тя, и да ме отправи обратно към хиляда деветстотин тридесет и осма година — там е моето време и моето място. Нищо друго не искам от вас.

— Нима не искаш да видиш Марс?

— Искам, и още как! Но зная, че това не е за мен. Цялата ми работа ще се провали. Ще ме затрупат купища усещания, на които няма да успея да намеря място в книгите си, когато се върна у дома.

— Ти не разбираш, Том, ти просто не разбираш.

— Прекрасно разбирам, а вие сте егоист.

— Егоист? — повтори старецът. — Да, наистина, и то какъв! Заради себе си и заради другите.

— Искам да се върна у дома.

— Чуй ме все пак, Том…

— Повикайте професор Боултън!

— Том, никак не исках да ти казвам… Надявах се, че няма да се наложи, но ти не ми оставяш друг избор.

Старецът протегна ръка към завесата на стената, отдръпна я, разкривайки голям екран, и почна да набира някакви цифри на диска; екранът затрептя и оживя, светлините в стаята бавно се затъмниха… и пред очите изникна гробище.

— Какво правите? — рязко попита Уулф, пристъпи напред и се втренчи в екрана.

— Никак не ми се искаше… — каза пак старецът, — но гледай.

Гробището пред тях лежеше в ярката светлина на лятно пладне. От екрана лъхна знойният мирис на лятна земя и напечен гранит, свежестта на ромолящ наблизо ручей.