
И старецът потегли Уулф към големия широк прозорец.
— Виждаш ли тези пламъци на небето, Том?
— Да, сър.
— Виждаш ли фойерверките?
— Виждам.
— Но те съвсем не са това, за което ги мислиш, синко. Днес не е Четвърти юли
Том Уулф гледаше вторачено също като дете-великан, захласнато в многоцветните огнени чудеса, които святкаха и кръжаха в юлския здрач, припламваха и избухваха сред оглушителен грохот.
— Коя година е сега?
— Годината на ракетите. Гледай! — Старецът докосна някакви растения и те изведнъж разцъфнаха под ръката му. Цветята приличаха на бели и сини пламъци. Те проблясваха и искряха с прохладните си издължени листца. Чашките им бяха по половин метър и синееха хладно като есенна луна. — Това са лунни цветя — каза Фийлд. — От обратната страна на Луната. — Той леко ги докосна и те се обсипаха със сребърна роса, бликнаха бели искри и се разтопиха във въздуха. — Годината на ракетите. Ето ти подходящо заглавие, Том. Затова именно те доведохме тук: ти си ни нужен. Ти си единственият човек, способен да се справи със Слънцето, без да се превърне в шепа жалка пепел. Бихме искали да си играеш със Слънцето като е топка — и със Слънцето, и със звездите, и с всичко, което видиш на път за Марс.
— За Марс? — Томас Уулф се обърна, хвана стареца за рамото, наведе се и невярващо се вгледа в лицето му.
— Да. Днес в шест часа излиташ.
Старецът издигна затрептелия във въздуха розов билет и зачака кога Том ще се сети да го поеме.
Беше пет часът.
— Да, да, разбира се, много ценя всичко, което сте направили! — възкликна Томас Уулф.
— Седни, Том. И престани да търчиш от ъгъл в ъгъл.
— Оставете ме да се доизкажа, мистър Фийлд, позволете ми да довърша, трябва да ви кажа всичко докрай.
— Вече толкова часове спорим — изтощено се примоли Фийлд.
