— Но вие яздите отлично, както съм виждал вече.

— Заблуждавате се, сеньор. Е, няколко пъти съм имал възможност да се качвам на кон, на латински «еквус», но онова, което латинистите наричат «екво вехи», тоест изкуството на ездата, ми е останало чуждо в девет десети от същината си.

Перильо не можа да се сдържи да не поклати глава. По лицето му се плъзна дипломатична усмивка и като се поклони, той каза:

— Нямам право да настоявам повече сеньор, защото всяка ваша дума ми показва, че искате да останете инкогнито. Имайте добрината да ми простите това натрапничество! Убеден съм, че ще дойде време, когато ще свалите сегашната си маска!

Той отново се върна на масата си. Червеният гаучо поклати на свой ред глава, седна и промърмори: «Да си сваля маската! Този сеньор, изглежда, много се е объркал.»

След това пак се наведе над книгите си. Но скоро спокойствието му бе нарушено отново, тъй като към него се приближи ниският келнер, който бе стоял наблизо и беше чул разговора, и му каза:

— Сеньор, няма ли да пиете? Жалко за бирата, да стои тъй дълго и да изветрява.

Гаучото вдигна поглед към него, взе чашата, отпи от нея и после отвърна:

— Благодаря ви, сеньор. Човек трябва да привикне да не забравя приятното заради необходимото. А пиенето, на латински «бибере», е не само приятно, но дори необходимо.

Той се накани да продължи да чете, но забеляза, че келнерът все още стои прав пред него, и го попита:

— Имате ли да ми кажете още нещо, сеньор?

— Да, ако нямате нищо против. Преди малко споменахте Ютербок. Да не би да сте немец?

— Наистина съм такъв, както доказва и името ми Моргенщерн. Ако бях римлянин, може би щях да се казвам на латински Юбар.

— Страшно се радвам, сеньор. Мога ли да говоря с вас на немски?

— На немски ли? Нима сте немец?

— Амче да, и то какъв! 

— Виж ти, щралауец! Кой би могъл да подозира! Мислех ви за аржентинец. А как се озовахте отвъд океана?