— С инстинкта на водното конче. Нали знаете рибарския празник в Щралау и езерото Румелсбург. Оттам съм свикнал с водата и се движа все по нея. Така попаднах в Хамбург, а после продължих до Южна Америка.

— Защо дойдохте тук?

— Ами исках да забогатея, разбира се.

— Е, и?

— Да, е, и! Не се става богат тъй бързо, както си мислех. Понявга идват и лоши времена и ако не те отминат, просто не събираш милиона, за който си мечтал.

— Имате ли роднини в отечеството?

— Не. Ако си имах някого или нещо, щях да си остана в къщи. По едно време много исках да стана войник, тъй като сърцето ми винаги е хранело патриотични чувства, ама не ме взеха, понеже съм една педя по-нисък. Обявиха ме негоден за военна служба. Т’ва тъй ме ядоса, че се емнах и тръгнах из странство, за да видя дали пък там няма да ме сметнат за годен.

— И колко време сте вече тук?

— Пет години, с които сметката на мойта цъфтяща и буйна младост се закръгля на двайсе и пет лазарника.

— И с какво се занимавахте през това време?

— С каква ли не работа, но почтена, без обаче да постигна нещо. Ей сега на, съм келнер, ама не е за постоянно, а помагам само днес, щото очакват много посетители. Напоследък се бях заловил с работа на пристанището.

— Били ли сте вече във вътрешността на страната? Имам известно основание за този въпрос.

— На ваште услуги. Два пъти съм стигал чак до Тукуман, и то като помагах да прекарват коне.

— Значи можете да яздите?

— Като лъва на Фрайлиграт. 

— Добре, много добре! А сега най-важното. Тук, в Аржентина, трябва да има много кости, нали?

— В огромни количества!

— Отлично! Аз търся някои кости.

— Кости ли? А защо?

— Интересуват ме.

— Тъй ли? Още не съм чувал за такъв интерес. Ама ще ви утеша. Ако искате да имате кости, мога да ви натоваря няколко кораба с тях. — Преддилувиални?