Мълчанието бе много по-дълго този път. След което, постепенно, тон по тон, цветът на Чарли се върна към нормалното. Устните му бяха стиснати, а веждите смръщени — разпознах «дълбоко замисленото» му изражение. Той ни изучаваше с поглед дълго време преди да усетя как Едуард се успокоява от другата ми страна.

— Предполагам, че не съм чак толкова изненадан — измърмори сърдито Чарли. — Знаех си, че щеше да ми се наложи да се справя с нещо такова рано или късно.

Издишах.

— Сигурна ли си за това? — настоя Чарли, гледайки ме ядосано.

— Сто процента съм сигурна за Едуард — казах му аз без да мигна.

— Обаче да се жените? Закъде бързате толкова? — Той отново ме изгледа подозрително.

Бързането беше поради факта, че се приближавах все по-близо до деветнайсетте си години, докато Едуард бе замръзнал във цялото си седемнайсетгодишно величие, в каквото се намираше вече над деветдесет години.

Не че този факт изискваше женитба според мен, но сватбата бе важно изискване за деликатния и заплетен компромис, който Едуард и аз бяхме направили, за да стигнем най-накрая до тази част, трансформацията ми от смъртна на безсмъртна.

Това не бяха неща, които можех да обясня на Чарли.

— Ще заминем заедно за Дартмут през есента, Чарли — напомни му Едуард. — Искам да направя това, ами, по правилният начин. Така съм възпитан. — Той сви рамене.

Не преувеличаваше — наистина са си падали по старомодните морални ценности през Първата световна война.

Устата на Чарли се изви на една страна. Търсейки нещо, за което може да се хване. Но какво можеше да каже? Предпочитам първо да поживеете в грях? Той беше баща — ръцете му бяха вързани.

— Знаех си, че ще се случи — промърмори намръщено той на себе си. След което, внезапно, лицето му стана напълно гладко и безизразно.

— Тате? — попитах разтревожено. Погледнах към Едуард, но не можех да разчета и неговото лице, докато наблюдаваше Чарли.