Просто не можех да го побера в главата си.

От една страна бях възпитана да се свивам при самата мисъл за пухкава бяла рокля и букети. Но още повече от това, просто не можех да съгласувам това улегнало, почтително и скучно понятие като съпруг с общата ми представа за Едуард. Все едно да категоризираш архангел като счетоводител — не можех да си го представя в каквато и да е банална роля.

Както винаги, веднага щом започнех да си мисля за Едуард, ме обземаше замайваща вихрушка от фантазии. На непознатия му се наложи да прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми — той все още очакваше отговор за произхода и модела на колата.

— Не знам — казах му откровено аз.

— Имате ли нещо против да се снимам с нея?

Отне ми секунда да асимилирам това.

— Сериозно? Искате да се снимате с колата?

— Разбира се — никой няма да ми повярва, ако нямам доказателство.

— Ъм. Добре. Няма проблеми.

Бързо върнах струйника на мястото му и се вмъкнах на предната седалка, за да се скрия, докато ентусиаста извади огромен професионален на вид фотоапарат от раницата си. Той и приятелят му се редуваха да позират до предницата, след което отидоха да се снимат отзад при багажника.

— Липсва ми пикапа ми — изхленчих на себе си.

Колко, колко удобно — прекалено удобно — че пикапът ми изхриптя последния си хрип точно седмици след като с Едуард се бяхме съгласили на неуравновесеното ни споразумение, като един от детайлите беше, че ще му бъде позволено да замени пикапа ми, когато издъхне. Едуард се кълнеше, че само това се очакваше — пикапът ми бе живял дълъг, пълноценен живот и е издъхнал от естествени причини. Според него. И, разбира се, аз нямаше как да проверя версията му или да се опитам да го възкреся от мъртвите със собствени сили. Любимият ми механик…

Веднага спрях тази мисъл, като отказах да й оставя заключение. Вместо това се заслушах в гласовете на мъжете отвън, заглушени от стените на колата.