— … обгориха я с огнехвъргачка на онлайн видеото. Дори не набръчка боята.

— Разбира се, че не. Можеш да прекараш танк през това бебче. Няма пазар за такива тук. Направени са за дипломати от Средният Изток, военни и най-вече наркобарони.

— Мислиш ли, че тя е нещо такова? — попита ниският с по-приглушен глас. Сведох глава, като бузите ми пламнаха.

— Хъх — каза високият. — Може би. Не мога да си представя за какво иначе ще й потрябват бронирани стъкла срещу ракети и четири тона броня тук. Сигурно се е насочила към някое по-опасно място.

Броня. Четири тона броня. И бронирани стъкла срещу ракети? Добро. Какво стана с добрите стари бронирани стъкла срещу куршуми?

Е, поне това вече имаше някакъв смисъл — ако имаш много извратено чувство за хумор.

Не бе така, сякаш не очаквах Едуард да се възползва от сделката ни, да я извърти така, че да даде много повече, отколкото да получи. Съгласих се, че може да замени пикапа ми само ако се нуждае от заменяне, без да очаквам този момент да дойде толкова скоро, разбира се. Когато бях принудена да призная, че пикапът се бе превърнал в нищо повече от един замръзнал атрибут към класическите шевролети на тротоара ми, знаех, че идеята му за заместител вероятно щеше да ме засрами. Да ме сложи в центъра на погледи и шепнения. Бях се оказала права за тази част. Но дори и в най-мрачните си представи, не бях предвиждала, че той ще ми вземе две коли.

Колата за «преди» и колата за «след». Беше ми казал, че е взета на заем и бе обещал да я върне след сватбата. Това изобщо не го разбирах. Досега.

Ха-ха. Защото бях така крехка за човек, така некадърна и такава жертва на собствения ми опасно лош късмет, че очевидно се нуждаех от кола, която спираше танкове, за да се опазя. Ужасно смешно. Бях убедена, че той и братята му доста са се позабавлявали на мой гръб.

Или може би, просто може би, един малък глас прошепна в главата ми, това не е шега, глупчо. Може би е наистина загрижен за теб. Това няма да е първият път, когато е прекалявал с опитите си да те предпази.