За това, че Били не бе повече посветен в издирването на шестнайсетгодишния «беглец». За отказа на Били да окачи листовки в Ла Пуш, резервата на брега, където бе дома на Джейкъб. За привидната му примиреност с изчезването на Джейкъб, сякаш нямаше какво друго да се направи. За това, че бе казал «Джейкъб е вече възрастен човек. Ще се прибере вкъщи, ако поиска.»

И бе разочарован от мен, че бях взела страната на Били.

Аз също не исках да окачвам постери. Защото двамата с Били знаехме къде е Джейкъб, грубо казано, и също така знаехме, че никой не е виждал това момче.

Листовките предизвикаха обичайната голяма, дебела буца в гърлото ми, обичайните смъдящи сълзи в очите ми и бях доволна, че Едуард е на лов тази събота. Ако Едуард бе видял реакцията ми, и той щеше да се почувства ужасно.

Разбира се, имаше и минуси за това, че бе събота. Докато завивах бавно и внимателно към моята улица, можех да видя полицейската кола на баща ми в алеята на къщата ни. Отново бе пропуснал риболова. Все още се сърдеше за сватбата.

Така че нямаше да мога да използвам телефона вътре. Но трябваше да се обадя…

Паркирах на тротоара до шевролетната скулптура и извадих мобилния телефон, който Едуард ми бе дал за спешни случаи, от жабката. Набрах номера, като задържах пръста си на копчето за прекъсване на разговора, докато телефона звънеше. Просто за всеки случай.

— Ало? — отвърна Сет Клиъруотър и аз въздъхнах облекчено. Бях прекалено голяма страхливка, за да говоря с голямата му сестра Лия. Фразата «да ми откъсне главата» не беше напълно метафора, когато ставаше дума за Лия.

— Хей, Сет, Бела е.

— Оу, здрасти, Бела! Как си?

Задавих се. Отчаяна за успокояване.

— Добре.

— Обаждаш се за последните данни?

— Ти си медиум.