— Нямаше да е същото без теб.

— Прати на Едуард поздрави от мен, става ли?

— Разбира се.

Поклатих глава. Приятелството, което се бе зародило между Едуард и Сет все още беше нещо, което човъркаше мозъка ми. Въпреки това беше доказателство, че нещата можеха да бъдат и по-различни. Че вампирите и върколаците можеха да се спогодят, само ако поискаха.

Не на всеки му допадаше тази идея.

— Ау — каза Сет, като гласът му се извиси с една октава нагоре. — Ъ, Лия си е вкъщи.

— Оу! Чао!

Телефонът замря. Оставих го на седалката и се подготвих психически да вляза в къщата, където ме очакваше Чарли.

Горкият ми баща имаше толкова много неща на главата си в момента. Беглецът Джейкъб бе само една от капките на преливащата му чаша. Беше почти толкова разтревожен, колкото и мен, за пълнолетната му дъщеря, която бе почти възрастен човек, и на която й предстоеше да стане госпожа само след няколко дни.

Тръгнах бавно през лекия дъжд, припомняйки си вечерта, когато му казахме…

Когато звукът на патрулката на Чарли обяви пристигането му, пръстенът внезапно започна да тежи с един тон на пръста ми. Искаше ми се да завра лявата си ръка в джоба си, или може би да седна върху нея, но хладната, силна хватка на Едуард я държеше право отпред.

— Стига си се притеснявала, Бела. Моля те, опитай се да си спомниш, че няма да даваш самопризнания за убийство.

— Лесно ти е на теб да го кажеш.

Заслушах се в зловещия звук на ботушите на баща ми, които жвакаха през тротоара. Ключът издрънча във вече отворената врата. Звукът ми напомни за частта във филмите на ужасите, когато жертвата осъзнае, че е забравила да сложи веригата на вратата.

— Успокой се, Бела — прошепна Едуард, слушайки ускоряването на сърцето ми.

Вратата се затръшна срещу стената и аз се присвих така, сякаш са ми пуснали ток.