— Добре! Ние също се осланяме на него, а и на още един! На вас!

— О, наистина ли? — запита той със светнали от радост очи.

— С цялото си сърце! — отговори Ема. — Вие възхвалявате само апача и забравяте да споменете, че човек може да разчита също така и на вас.

— Мислите ли го наистина?

— Да. Аз ви разгледах добре. Вие не сте обикновен ловец и съм убедена, че също носите някое почетно име, което са ви дали трапери и индианци.

— Отгатнахте.

— И какво е ловното ви име?

— О, наричайте ме, моля ви, само Антонио.

— Не искате да ми кажете?

— Засега не. Ако бъде споменато, ще дам да се разбере.

— Ах, вие сте суетен. Искате да останете инкогнито като някой княз.

— Да — засмя се той. — Един добър ловец трябва да е малко нещо суетен, а князе сме всички ние, по-точно господари на пущинака, гората и прерията.

— Господари! Това ме подсеща за едно от прочутите имена — Матавасе.

— Да, то е едно от най-прочутите. Слушали ли сте вече за този бял ловец?

— Много. Той трябва да е бил там горе, в Скалистите планини.

— Точно така, затова индианците го наричат Матавасе, английските трапери — Rockyprince, а френските coureurs го назовават Prince du roc. И трите имена означават Господаря на скалите.

— Вие виждали ли сте го?

— Не, но съм чувал, че ми е съотечественик, немец. Казва се Карл Стернау и е лекар. Дошъл е в Америка и няколко месеца бродил с нашия храбър Мечешко сърце из най-опасните местности на Скалистите планини. Сега отново се намира в Европа.

— Вие също ли ще се върнете в родината си?

— Да, ако се сдобия с такова състояние, че да обезпеча приятен живот на близките си.

След тези думи последва кратко мълчание. Двамата се замислиха, че не биха могли да бъдат дълго заедно. Унгер пръв наруши мълчанието.

— Никога ли не сте имали желанието да видите света и попътувате? Например до Европа?