— Още не! Моята родина е нашата хасиенда и още не ме е споходило желанието да я напусна.

— А при вашата уединеност не се ли страхувате от евентуално нападение на червенокожите?

— О, хасиендата е една малка крепост.

— Познавам този вид имения. Те са построени от камък и обикновено заобиколени от окопни укрепления. Но какво ще помогне това срещу внезапно появил се неприятел?

— Ще бдим, а и вие с нас. Аз все пак се надявам, че ще бъдете наш гост!

— Трябва да попитам какво мисли по този въпрос Мечешко сърце. Не мога да се разделя с него.

— Той ще остане!

— Не забравяйте, че е приятел на свободата. Не може да издържа дълго време в някоя постройка.

— О — усмихна се Ема, — струва ми се, че ще издържи.

— Откъде си вадите тези заключения?

— От погледа, с който оглежда Каря.

— Хм! Правилно сте преценили, и аз вече го забелязах.

— Ще ми е жал за Мечешко сърце, ако се увлече.

— Ами! Той е направен от сурова материя. Не би хленчил за любов.

— А вие от каква материя сте направен? — закачи го красивата мексиканка.

— Може би от същата.

— Значи и вие не бихте хленчили?

— Никога!

— Звучи гордо!

— Но е вярно. Жената, която обичам, също трябва да ме уважава. Но ние изостанахме. Апачът бърза, защото иска преди падането на мрака да отидем колкото може по-напред и нека не го затрудняваме като се бавим.

След половин час мракът настъпи. Въпреки това те продължиха, макар и по-бавно, още два часа ездата си, докато стигнаха до една по-широка рекичка. Тръгнаха край нея до мястото, където образуваше завой. Там спряха.

Всички скочиха от конете и приготвиха бивака. Животните бяха настанени във вътрешността на почти пълния кръг, който описваше реката, до самия й бряг. След това бе запален малък огън и компанията се настани около него. Сред храстите, ограждащи сушата, залегна пост.