— Да — отговори Арбелец твърдо.

— Нали знаете, че тук аз съм господарят?

— Не знам нищо такова.

— Така ли? — изсъска Алфонсо. — А кой тогава?

— Граф Фернандо. Тук вие сте само гост. Между другото и граф Фернандо няма думата в тази работа. Аз съм пожизнен арендатор. Кой може да ми заповядва кого ще приемам и кого не?

— Ascuas, това е прекалено!

— Не, такова беше вашето невъзпитано и грубо отношение към моите гости. Ако на вас е неприятна миризмата на гора и блато, каквато аз впрочем не долавям, то не зная дали сеньорите не намират парфюма ви твърде фрапантен — нещо, което аз доста добре усещам. Сега ще отведа гостите си в трапезарията, а на вас предоставям да решите дали ще продължите храненето си или не.

С тези думи хасиендерото отвори по-широко вратата към залата и с учтив поклон покани двамата приятели да влязат. Индианецът остана безучастен и без да удостои графа с поглед, сякаш не е чул думите му, влезе в трапезарията мълчалив, изпълнен с достойнство. Унгер обаче не се стърпя:

— Вие сте граф Алфонсо де Родриганда?

— Да — отвърна запитаният, смаян от дързостта на ловеца да го заговори.

— Така. Сеньор Арбелец забрави да ви представи. Поканен сте на дуел. Какво избирате: шпага, пистолет или пушка?

— Искате да се биете с мен? — удиви се още повече графът.

— Точно така. Да ме бяхте обидили навън от хасиендата, щях да ви натупам като някой глупав юноша. Но вие го сторихте под покрива на моя домакин, в присъствието на дамите, и аз не можех да не се съобразя. Сега обаче разбрах, че в този дом не чините кой знае какво и ви моля да си изберете оръжие.

— Да се биете? С мен? Господи, кой сте вие всъщност? Някакъв ловец, скитник? Ха!

— Значи не? Тогава вие сте един мерзавец, страхливец, жалко нищожество! Претърпите ли и това, ще останете завинаги презрян. Правете каквото искате!