След като се засити, Унгер го разпита за битието му и научи, че е нает на работа в едно от именията на граф Фернандо Родриганда, пръснати между Рио Гранде дел Порто, гранична река между Мексико и Тексас, и Кордилерите на Коауила.

Малко след това Унгер напусна лодката и се изкачи на извисяващия се бряг да огледа наоколо. Едва стигнал горе, той нададе вик на изненада.

— Хора, те идват! За малко да изпуснем подходящия момент.

След миг Мечешко сърце беше при него.

— Шестима конника! — извести той.

— На всеки по трима! — Траперът, изглежда, не смяташе вакуерото за способен да се справи с някого от неприятелите.

— Кой ще вземе коня? — попита Мечешко сърце.

— Аз — отвърна немецът.

— Не бива да се измъкне нито един команч!

Унгер кимна и се обърна към вакуерото:

— Само нож ли имаш? Тогава няма да си ни от голяма полза. Легни в кануто, а аз междувременно ще взема коня ти.

— Но те ще го застрелят? — обезпокои се човекът.

— Глупости, по този начин ще се сдобием с още шест.

Мексиканецът бе принуден да се подчини. Той се просна на дъното на лодката, а другите двама се отправиха към мястото, където го бяха открили. Разположиха се до коня сред крайбрежните храсталаци и зачакаха.

Конниците, които Унгер първоначално бе различил като шест тъмни точки, бързо приближаваха. Вече можеше да се разпознае облеклото и въоръжението им.

— Да, това са кучета команчи — потвърди Мечешко сърце.

— Ще стреляме в раменете им. Започваме първо с последните двама, а после с останалите.

— Аз ще се заема с последните — пожела апачът.

— Добре!

Команчите междувременно се бяха приближили с половин километър. Те все още яздеха в най-бърз галоп. След минута щяха да се намират в обсега на пушките.