— Тези команчи нямат капчица мозък в главите си. Те не са в състояние да мислят!

— Най-малкото би трябвало да предположат, че вакуерото се е скрил тук и ги очаква. Навярно смятат, че той веднага е преплувал реката.

— Уф!

С тази подкана за внимание апачът вдигна пушката си. Унгер стори същото. Едновременно проехтяха два изстрела, после още два и четирима от команчите рухнаха от конете. В следващия миг траперът седеше на коня на вакуерото и препусна през храстите. Останалите двама команчи стояха стъписани. Още не бяха успели да обърнат конете си и немецът беше при тях с револвер в ръка. Индианците го посрещнаха с вдигнати томахавки, ала две бързи натискания на спусъка ги свалиха на земята.

Незначително ранените според индианските схващания воини бяха бързо овързани. Победата бе извоювана за по-малко от две минути. Залавянето на конете също мина без затруднения.

Доменико, който бе наблюдавал всичко от кануто, се приближи.

— Ascuas! — възкликна той. — Това се казва победа!

— Ами! — засмя се немецът. — Какво са шестима команчи! А сега? Веднага ли потегляме?

— Да — отвърна индианецът. — Сестрата на моя приятел не бива напразно да очаква помощ.

— Ще вземем ли вакуерото с нас?

Мечешко сърце изгледа въпросния изпитателно и отсече:

— Прави каквото искаш!

— Идвам с вас — обяви мексиканецът.

— Не смятам, че си ни много необходим — рече Унгер, — ти съвсем не си герой.

— Та аз нямах никакво оръжие.

— Но и при вчерашното нападение също си избягал.

— Само за да доведа помощ.

— Ах, така! Ще можеш ли да откриеш мястото, където сте били нападнати?

— Да.

— Тогава можеш да ни придружиш.

— А мога ли да си взема от оръжията на индианците?

— Разбира се. Избери си и кон! Твоя ще пуснем на свобода, той е твърде преуморен и само ще ни затруднява.