— Ще се погрижа сама. Освен това вземането на заем няма да е трудно.

Надявах се, че блъфът ми не беше толкова очебиен, всъщност не бях проучила кой знае колко въпроса.

— А… — започна Чарли, но отмести поглед.

— Какво?

— Нищо, аз само… — намръщи се той — Просто се чудех какви са плановете на Едуард?

— А, това ли.

— Е, какви са?

Почукване на вратата спаси положението. Отидох да отворя, докато Чарли се мръщеше.

— Идвам! — извиках, а Чарли промърмори нещо от сорта на «Разкарай се.» Игнорирах го и отидох да посрещна Едуард. Отворих вратата, дърпайки я силно, и ето го и него — моето собствено чудо. Времето не ме беше имунизирало срещу красотата на лицето му, а и бях сигурна че никога няма да го приема за даденост. Очите ми преминаха през белите му страни: твърдата му, квадратна челюст, меката извивка на пълните му устни — разтегнати в усмивка, правата линия на носа му, остротата на скулите му, гладкото му, мраморно чело, потъмнялата му, бронзова коса. Запазих очите му за накрая, знаейки че когато погледна в тях най-вероятно ще си загубя ума. Бяха широко отворени, изгарящи ме с течно злато и обградени от черни мигли. Взирайки се в очите му, винаги се чувствах необикновено — сякаш костите ми омекваха. Бяха лекомислена, но ще е защото бях забравила да дишам. Отново. Беше лица, за което всеки модел би дал душата си. Разбира се, вероятно това щеше да е и цената: една душа. Не. Не го вярвах. Почувствах вина само, че си го мисля и бях доволна — често при това — че бях единственият човек, чийто мисли бяха загадка за Едуард. Протегнах се за ръката му и въздъхнах когато студените му пръсти намериха моите. Докосването му ми донесе странно чувство на облекчение — сякаш съм била в агония, а сега съм излекувана.

— Хей — усмихнах се леко на поздрава си. Той повдигна сплетените ни пръсти, за да погали бузата ми с ръката си.

— Как мина следобедът ти? — попита.