— Като говорим за колежи, Едуард — каза Чарли, с дори по-намусен тон — опитваше да избягва преки обръщения към Едуард, но когато му се налагаше ясно изразяваше недоволството си. — С Бела говорихме за следващата година. Решил ли си в кой колеж ще ходиш?

Едуард се усмихна и каза дружелюбно.

— Все още не. Получих няколко приема, но все още обмислям.

— Къде са те приели? — настоя Чарли.

— Сиракуза, Харвард, Дартмут… а днес получих одобрение и от Университета в Аляска. — Едуард леко обърна лицето си, за да ми намигне. Потиснах смеха си.

— Харвард? Дартмут? — Измърмори Чарли, неспособен да скрие възхищението си. — Е, това е… това наистина си е постижение. Но Университетът в Аляска… Не мислиш наистина да отидеш там, след като можеш да си в «Айви» Лигата. Искам да кажа, баща ти сигурно би искал да…

— Карлайл ще е доволен каквото и да реша — каза Едуард спокойно.

— Хъм…

— Познай какво, Едуард — казах весело, продължавайки играта му.

— Какво, Бела?

Посочих към тънкият плик на рафта.

— Преди малко и аз получих приема си от Университета в Аляска.

— Поздравления — изхили се той — Какво съвпадение!

Очите на Чарли се стрелкаха между двама ни.

— Хубаво — измърмори след минута. — Отивам да си гледам мача, Бела. Девет и половина. Обичайната команда.

— Ааа, тате? Спомняш ли си скорошния ни разговор относно свободата ми?

Той въздъхна.

— Да, добре де. Десет и половина. Все още имаш вечерен час през учебно време.

— Бела вече не е наказана? — попита Едуард. Въпреки че знаех, че не е изненадан не можех да доловя нещо фалшиво в интонацията му.