— При известни условия — изръмжа Чарли. — Теб какво те засяга?

Погледнах го намръщено, но той не ме видя.

— Хубаво е да го зная — каза Едуард — Алис има отчаяна нужда от партньор за пазаруване, а и съм сигурен, че Бела много би искала да пообиколи града. — Той ми се усмихна.

— Не! — изръмжа Чарли и лицето му почервеня.

— Татко! Какъв е проблемът?

Той положи големи усилия, за да отговори.

— Не искам да ходиш в Сиатъл.

— Моля?

— Видя какво пишеше във вестника — стават серия от убийства в Сиатъл и не искам да ходиш там, ясно ли е?

Направих отегчена физиономия.

— Тате, по-вероятно е да ме удари светкавица, отколкото точно в деня, в който съм в Сиатъл…

— Не, няма проблеми, Чарли — прекъсна ме Едуард. — Нямах предвид Сиатъл. Мислех си за Портланд, и аз не бих пуснал Бела в Сиатъл.

Погледнах го невярващо, но той съсредоточено четеше вестника на Чарли. Най-вероятно се опитваше да го омиротвори. Само мисълта, че мога да съм в опасност докато съм с Алис или Едуард беше смехотворна.

Получи се. Чарли се загледа в Едуард за секунда и сви рамене.

— Хубаво.

Напусна хола забързано — най-вероятно, за да не изпусне мача си. За да не чува какво си говорим, почаках докато включи телевизора.

— Какво… — започнах.

— Почакай — каза Едуард, без да откъсва поглед от вестника. Очите му бяха приковани във вестника, но ми подаде първото заявление. — Мисля, че можеш да попълниш молбите по тази. Въпросите са еднакви.

Явно Чарли слухтеше. Въздъхнах и се заех с попълването: име, адрес, социална. След няколко минути вдигнах поглед, но Едуард гледаше замислено през прозореца. Когато погледнах отново към листа, забелязах името на училището. Изпъшках и оставих документите настрана.

— Бела?

— Сериозно, Едуард. Дартмут?

Едуард взе молбата и я постави отново пред мен.