— Ами ти, Алис?

Алис се усмихна.

— Всичко е готово.

— Късметлийка — въздъхна Анджела. — Майка ми има хиляди братовчеди и очаква да надпиша ръчно покани до всички. Ще получа изкривявания на китката. Не мога да отлагам още много, а съм направо ужасена.

— Ще ти помогна — предложих аз. — Ако нямаш нищо против ужасния ми почерк.

Чарли щеше да хареса това. С периферното си зрение видях Едуард да се усмихва. Сигурно и на него му харесваше — да изпълнявам условията на Чарли, без да се намесвам с върколаците.

Анджела погледна облекчено.

— Много мило от твоя страна. Ще дойда у вас, когато поискаш.

— Всъщност, предпочитам аз да дойда във вашата къща, ако не е проблем — писна ми от моята. Чарли ме «освободи» снощи — ухилих се като казах добрите си новини.

— Наистина? — попита Анджела с мека развълнуваност, светеща във вечно милите й очи. — Мислех, че каза, че си наказана до живот.

— По-учудена съм и от теб. Бях сигурна, че ще съм завършила поне гимназия преди да ме «освободи».

— Е, това е чудесно, Бела! Трябва да излезем и да го отпразнуваме.

— Нямаш си представа колко добре звучи това.

— Какво да направим? — замисли се Алис, лицето й се развесели при възможностите. Идеите й обикновено бяха твърде грандиозни за мен и сега можех да го видя в очите й — склонността и да се заема с нещата прекалено старателно.

— Каквото и да си мислиш, Алис, съмнявам се да съм чак толкова свободна.

— Свободата си е свобода? — настоя тя.

— Сигурна съм, че все още имам някакви граници — например, границата на САЩ.

Анджела и Бен се засмяха, но Алис направи физиономия на пълно разочарование.

— Е, какво ще правим довечера? — продължи да упорства тя.

— Нищо. Виж, нека да оставим нещата няколко дни, за да се уверим, че не се е шегувал. А и сме на училище утре.