Свободата беше толкова близо, че можеше да бъде докосната и опитана. Следите й бяха навсякъде. Плакати бяха налепени по стените на закусвалнята, кофите за боклук бяха препълнени с разноцветни брошури, напомнящи за купуването на годишници, пръстени за завършването и покани; крайни срокове за поръчване на училищни тоги, шапки, пискюли; неонови реклами — другите ученици се кандидатираха за председатели на училищния съвет; зловещи, навити като розички обяви за тазгодишния бал. Големите танци бяха идния уикенд, но имах думата на Едуард, че няма да бъда подложена на това отново. Все пак вече имах това човешко преживяване.

Не, нещото, което ме разведряваше трябваше да е личната ми свобода. Завършването на училищната година не ми носеше такова удоволствие, каквото и на другите ученици. Всъщност се чувствах нервна, дори ми се гадеше, когато и да си помислех. Опитах да не мисля за това.

Но беше трудно да избегнеш такава вездесъща тема като дипломирането.

— Изпратихте ли поканите си вече? — попита Анджела, когато Едуард и аз седнахме на нашата маса.

Беше вързала светлокафявата си коса на хлабава конска опашка, вместо обичайната си пригладена прическа, а в очите й блестеше някакво безумие.

Алис и Бен също вече бяха там, от всяка страна на Анджела. Бен се беше навел над един комикс, очилата му се бяха плъзнали надолу по тесния му нос. Алис разследваше подробно скучното ми облекло от дънки и тениска по начин, който ме накара да се чувствам неловко. Въздъхнах. Безразличието ми към модата беше като трън в очите й. Ако й позволях, тя с радост би ме преобличала всеки ден — може би по няколко пъти на ден — като някаква огромна триизмерна хартиена кукла.

— Не — отговорих аз на Анджела. — Наистина няма смисъл от тях. Рене знае кога се дипломирам. Кой друг остана?