Усилията му не бяха необходими — Едуард и без това знаеше точно какво си мисли Чарли. Думата «гадже» ме накара да задъвча вътрешната част на бузата си, суетейки се. Не използвах правилната дума. Мислех за дума изразяваща вечно обвързване. Но думи като «съдба» и «вяра» звучаха изтъркано, използвани в обикновен разговор. Едуард използваше друга дума, която беше и източникът на напрежението, което изпитвах. Караше ме да стискам зъби само при мисълта за нея. Годеница. Прогоних тези мисли.

— Пропускам ли нещо? От кога ти започна да правиш вечерята? — попитах. Спагетите вряха в тенджерата докато ги бърках. — Или трябваше да кажа — се опитваш да я правиш.

Чарли сви рамене:

— Няма закон, който да ми забранява да готвя в собствената си къща.

— Е, ти знаеш най-добре — хилейки се отговорих, с поглед върху значката на коженото му яке.

— Ха, това беше добро — той съблече якето си, сякаш погледът ми към него му бе напомнил, че още го носи. Коланът с пистолета му не беше в него — от няколко седмици нямаше нужда да го носи в управлението. Нищо обезпокоително не се случваше във Форкс, а нямаше и следа от огромните, мистериозни вълци скитащи по дъждовните гори. Бърках спагетите в мълчание, мислейки си че Чарли сам ще подхване темата, която явно го безпокоеше. Баща ми не беше от приказливите и усилията му да ръководи вечерята ясно показваха, че замисляше нещо. Рутинно погледнах към часовника — нещо, което правех всеки пет минути по това време на деня. Оставаше по малко от половин час. Следобедите бяха най-трудната част от деня ми. Откакто бившият ми най-добър приятел (и върколак), Джейкъб Блек, изпорти за скришното ми каране на мотоциклет — измяна, целяща да ограничи вижданията ми с гаджето ми Едуард Кълън — Едуард можеше да ме вижда само от седем до девет и половина, винаги вкъщи и под строгото наблюдение на баща ми. Беше повече от предишното ми леко наказание за изчезването ми за три дни и скока ми от скалите.