Естествено виждах Едуард в училище — Чарли не можеше да направи нищо по този въпрос. Освен това Едуард прекарваше почти всяка вечер в стаята ми, но Чарли не беше уведомен за това. Способността на Едуард да се катери лесно и безшумно по стени беше почти толкова полезна, колкото и умението му да чете мислите на Чарли. Следобеда беше единственото време, което прекарвах далеч от Едуард, но беше достатъчно, за да ме прави неспокойна, а и часовете минаваха толкова бавно. Но аз понасях наказанието си без да се оплаквам, първо, защото знаех че си го заслужавам, и второ защото не исках да нараня татко като се изнеса сега, знаейки че наближава много по-сериозна раздяла. Татко седна на масата, разгръщайки днешния вестник; след секунда зацъка неодобрително с език.

— Не знам защо изобщо четеш вестника, татко, само се ядосваш. — Той ме игнорира, мърморейки пред четивото си.

— Ето затова всички искат да живеят в малък град. Нелепо.

— Какво пък им има на големите градове?

— Сиатъл се бори за първо място по убийства — пет неразрешени случая през последните две седмици. Можеш ли да си представиш такъв живот?

— Мисля, че Финикс е по-напред в надпреварата, тате, живяла съм така. — А никога не съм била по-близо до смъртта откакто живея в този малък, спокоен град. Всъщност самата аз съм приоритет в няколко списъка… Лъжицата затрепери в ръката ми, раздвижвайки водата.

— Е, мен никой не може да ме накара да живея така — каза Чарли. Започнах да сервирам вечерята. Трябваше да използвам нож за месо, за да успея да нарежа спагетите на Чарли, после и моите, докато той наблюдаваше със свенливо изражение. Чарли помогна със соса и се зае с вечерята си. Аз гарнирах порцията си и последвах примера му без особено голям ентусиазъм. Вечеряхме без да говорим. Чарли все още преглеждаше новините затова аз се заех с книгата си — Брулени Хълмове, изчаквайки го да започне разговора. Бях прочела едва лист, когато Чарли остави вестника на земята.