Впрочем всички тия мисли дойдоха по-късно. Отначало след трескавата дейност той спа. Разбира се, навремени се събуждаше и вършеше това-онова, но му се струваше, че сънува безкраен сън. Сякаш се беше разболял и лежи, като в детинството, на широкото легло, а зад прозореца цари дълга зимна селска нощ, в която се върти гъста звездна виелица. Тя се сипе право върху гърдите и не ти стига глас да изкрещиш.
Преломът, с който започна оздравяването, настъпи внезапно. Той се пробуди и стана. Тялото го болеше, но главата му беше ясна и бодра.
Добра се до креслото пред илюминатора и седна. Видя чернотата, звездите в нея и скалите, които се сриваха в бездната.
После ги гледа стотици пъти. Скалите бяха неподвижни, а звездите се въртяха (в действителност всичко беше, разбира се, точно обратното). Звездите изгряваха и залязваха — всякога от едно и също място. От време на време миниатюрно слънце чертаеше дъга. Бледите му лъчи пълзяха по мрака на черните масиви, гмуркаха се в пропастите и скоро изчезваха, за да възникнат неизбежно отново, да извървят предишния път, да докоснат същите камъни, сякаш ги движеше мъртвият механизъм на копирографа.
Всичко се повтаряше отново и отново за десети, стотен, хиляден път. Траекторията на звездите, сенките на скалите пълзяха като обороти на беззвучни колела. Винаги, непрекъснато, с несъкрушима отмереност. Изменяйки се, тук нищо не се променяше. Движейки се, оставаше неподвижно. Отивайки си, се завръщаше. Пред човека се възправяше въплъщението на механичния порядък. Най-идеалният, тъп порядък, който може да създаде въображението. Властта на природните закони тук заявяваше за себе си нагледно, такава, каквато е, грубо, като пръчките на затворническа решетка. Тя не оставяше място за случайността, и значи — за надеждата.