И човекът разбра това. Той мъжествено прие изводите. Никой не ще се сети да го търси на астероида. А дори и да хрумне някому подобна мисъл, нали неговият астероид не е нанесен в каталозите и следователно за човечеството той не съществува.

Връзка? Онова, което бе оцеляло от апаратурите, ставаше само за сглобяването на вечен двигател или друга подобна безсмислица.

По този начин изборът беше пределно ясен. Може веднага да свърши с всичко това. А може и да поживее още малко.

Той загледа с ненавист звездите. Язвителната им далечна светлина беше безпощадна. Тая светлина бе застинала сред черните бездни, в нея не бе останала нито топлина, нито надежда. Звездите бяха вече убили неговите другари. И нищо не се бе променило в света. Нищо, нищо!

Хрипливият отзвук от ръмжене ли, или от стон му помогна да се окопити. Той объркано се втренчи в стиснатите си пестници. Те трепереха. Тъмните изпъкнали вени ги оплитаха като коренища на подводни растения.

Неговият крясък. Крещи ли? Да.

— Няма нищо — дишайки тежко, измърмори той. — Може да се случи, случва се, това не е истерия…

Минута по-късно той изпълзя от креслото и, сякаш нищо не се бе случило, се зае да инвентаризира имуществото си. Отряза миналото. Сега вършеше всичко спокойно и безучастно. Дори не затова, че от резултата зависеше неговата съдба, а защото усърдната дейност придаваше на минутите някакъв смисъл и отчасти го избавяше от безплодните размишления.

Движейки се като рак, той дълго разтребва пещерата си, пъшкайки от болка, завираше се в най-тесните ъгълчета, десетки пъти преброяваше всичко. Навсякъде цареше хаос, тържество на безпорядъка и ентропията. Поряза пръста си с парче счупено стъкло и дълго, с тъпо изумление гледаше течащата кръв.