— Стига! — засмя се Конуей. — Спри!

Смит се изправи с пламнало лице.

— Хайде, сега пък те ядосах. Не си тръгвай.

— Не съм ядосан.

— Щом казваш.

— Новите неща често изглеждат стари — каза Смит. — Стоим на брега, а мислим, че сме на дъното.

— Стига — каза Конуей. — Твоите теории…

— Открития! Явно нищо не си разбрал.

— Работата ми пречи.

— А неделното ходене на черква? Тичането след някой проповедник, който ще ти осигури рая? Да ти направя ли една услуга? Дали да не ти отворя очите? Телефон PL8-9775.

— Защо?

— Обади се и слушай. Тази нощ, утре и утре през нощта. Ще се видим тук в петък.

— В петък?…

— Обади се.

— Кой ще отговори?

Смит се усмихна.

— Зверовете.

И излезе.

Конуей се засмя, плати сметката и също излезе. Денят беше чудесен.

— PL8-9775? — засмя се той. — Да звънна и какво да кажа? Здравейте, Зверове?

Докато вечеряше с жена си Норма, забрави разговора и телефона. Пожелай лека нощ и остана до късно, зачетен в криминалните хроники. В полунощ телефонът иззвъня.

Вдигна слушалката и каза:

— Трябва да си ти.

— По дяволите — каза Смит. — Позна.

— Искаш да знаеш дали съм се обадил на PL8-9775 ли?

— По гласа ти познавам, че не те е ударила гръмотевица. Обади се!

Обади се, помисли си той. Не, по дяволите. Няма да се обадя!

В един през нощта телефонът звънна отново. Това пък кой е? — зачуди се той. Телефонът звънна. Сега пък кой се обажда? Телефонът звънна. Господи! Телефонът звънна. Посегна към слушалката. Телефонът звънна. Хвана я. Стисна я здраво. Вече беше съвсем буден! — Стига! — Вдигна слушалката, но не я доближи до ухото си. Защо? Гледаше я, сякаш беше някакво гигантско бръмчащо насекомо. Шепот. По-ясно. Шепот. Съвсем ясно. Шепот. Щрак! Затвори. Господи! Не чу нищо! Имаше нещо. Шепот.