Изрита телефона по килима. Господи! Защо го блъскаш? Защо?

Остави го да лежи на пода и си легна.

Но го чуваше как бръмчи протестиращо. Най-накрая стана и тресна слушалката върху вилката.

Ето така. Нищо не е станало. Не. Имаше някой. Може би Смит? Изгаси лампата. Защо му се стори, че чува няколко гласа? Глупости. Не!

Загледа се към дневната.

Телефонът мълчеше.

Добре, помисли си той.

Но беше чул нещо.

Нещо, което накара лицето му да се покрие със студена пот?

Не!

Лежа буден до…

Три часа в безкрайната тъмна утрин. Часът на духовете. Когато мъртвите захвърлят душите си…

По дяволите!

Стана и влезе в хола, за да се противопостави на онова проклето, вдъхновено от Смит нещо.

Часовникът на камината удари три и четвърт. Той вдигна телефона и чу сигнала. Седна с апарата в скута си и най-сетне бавно набра номера.

Очакваше да чуе женски глас. Да, жена, някаква съучастничка на Смит. Но се разнесе само шепот.

И изведнъж нахлу буря от гласове, сякаш множество разговори изведнъж се бяха преплели. Той затвори.

Трепна, набра отново и чу същите звуци. Електрическо пращене, гласове, които не бяха нито мъжки, нито женски, прескачащи се един друг, протестиращи, някои заплашителни, някои молещи, някои…

Дишане.

Дишане ли? Свали слушалката. Дишане? Вдишване, издишване. Телефоните не вдишват и не издишват.

Смит, копеле такова.

Защо?

Заради странния звук на това дишане.

Странен?

Бавно вдигна слушалката до ухото си.

Гласовете се раздвижиха и всички…

Дишаха тежко, сякаш са тичали продължително. Тичали на място. На място? Как могат всички тези гласове, млади и стари, мъжки и женски, да тичат на място, да остават спокойни и същевременно да се надигат и да утихват?

И изведнъж всички те завикаха, запищяха, задъхаха се, всмукваха, експлодираха.