Страните му пламнаха. Пот потече по брадичката му. Боже Господи!

Телефонът падна.

Вратата на стаята се затръшна.

В четири и половина сутринта Норма Конуей постави ръка на челото му.

— Господи. Гориш.

Той гледаше в тавана.

— Нищо ми няма. Заспивай.

— Но…

— Добре съм. Освен ако…

— Освен ако?

— Да дойда ли при теб?

— С тази треска?

— Да, май няма да се получи.

— Искаш ли нещо?

— Не, нищо. Нещо.

Обърна се. Дъхът му беше горещ като пещ.

„Всичко“ — помисли си той, но не каза нищо.

Закуси обилно. Норма го погали по челото и облекчено въздъхна.

— Слава Богу. Няма я вече.

— Така ли? — Той набоде парче бекон с яйца.

— Температурата ти. Усещах я чак в другия край на леглото. Ама че си изгладнял! Какво стана?

Той се опули към празната чиния.

— По дяволите, права си. Извинявай за снощи.

— О, за онова ли — засмя се Норма. — Просто не исках да ти стане по-зле. По-добре се размърдай. Стана девет. А какво стана с телефона?

Той спря на половината път към вратата.

— Телефона ли?

— Розетката на стената изглежда счупена. Да се обадя ли на телефонната компания?

Той погледна телефона на пода.

— Не.

По обяд в офиса си измъкна смачканата бележка от джоба си.

— Ама че идиотия! — И набра номера.

Телефонът звънна два пъти и се чу глас.

— Номерът е закрит.

— Закрит ли!

Почти в същия миг от факса изскочи един-единствен ред.

PL4-4559.

Без никакви сигнатури и адрес.

Звънна на Смит.

— Смит, копеле такова! Какво си намислил?

— Лошо — тържествуващо каза Смит. — Старият номер е изваден от употреба. Става само за една нощ. Пробвай новия. Ще се видим да пийнем и да побъбрим, нали?

— Копеле! — изкрещя Конуей и затвори.

И излезе да пийне и побъбри.

— Хайде, кажи го — обади се Смит. — Кажи „Смит, кучи сине“. Сядай. Мартинито те чака. Ето ти сламка.